Съвестта като трансцендентално измерение | Fineluart
 

Съвестта като трансцендентално измерение на екзистенцията

в контекста на екзистенциалисткото понятие за нея и субективната диалектика на Сьорен Киркегор

“Хората трябва да се гледат от високо. Полагат грижи за предницата си, понякога и за задницата, но търсеното от тях въздействие е предназначено за зрители с ръст метър и седемдесет. Те не си правят труда да заслоняват плещите и главите си с помощта на ярки цветове и очебиещи тъкани – не умеят да се преборят с основния враг на Човешкото: гледната точка свише.”
Жан-Пол Сартр (“Херострат”)

Ако същността на човека наистина може да се характеризира като диалогичнo насоченo абстрактно “Ти”, това най-силно личи при разглеждане на измеренията на съвестта. Тя не може да се определи еднозначно като аспект на душата, категория на разума, функция на интелекта или следствие на обществени, религиозни, семейни традиции. Съвестта е екзистенциално преживяване, породено от несъответствието между субективна цел, обективни способности и вътрешни сили. Тя е това, което компенсира отстъпките на волята. Действията на субекта, съзнанието и самосъзнанието, начинът, по който опознава и се отнася към света се дължат на неговата воля. Волята е тази част от Аз-а, която определя кой от личните принципи ще бъде превърнат в дело. Но волята не като мотивация, а като същност, като ориентир в противоречието между желание и изпълнение. Всеки (индивид, етнос, народ), възприемайки себе си като част от света, възприема и света като част от себе си. Приема своите разбирания като постулати и реди картината на околната среда, на историята, на бъдещето спрямо тях. От това какъв свят сме формирали в себе си, зависят нашите преживявания и това кои от своите възможности ще осъществим.

Според Кант човекът е съвкупност от способности с потенциал за развитие. Киркегор определя екзистенцията като сбор от вътрешните преживявания на човека – отчаяние, страх, грях, болка, вина. От това какъв свят сме формирали у себе си, зависят нашите вътрешни преживявания – “априори преживяваме от нещата това, което сами сме вложили в тях” (Кант).

Усетът за съдбата е усет за самите нас. Отношението към света е отношение към самите нас. Ние сме се появили из-от света, част сме от цялото и носим целостта в себе си. Развивайки интелект, чиито способности надхвърлят нужното за съществуването като оцеляване, живеейки като отделни микро-вселени със съзнание за Вселената, започваме да се стремим да я опознаем и разберем като обективно съществуваща. Нo това, което не ни достига е позиция на наблюдение, стояща извън субективните ни способности. Въпросът какво представлява реалността и каква е тя извън съществуването на човека е фундамент на всяка култура, религия, душа. “За да се стигне до освобождение, трябва да се вярва, че всичко е реално или пък, че всичко е нереално. Ние, обаче, различаваме само степени на реалност, нещата ни се струват повече или по-малко истински, повече или по-малко съществуващи. Поради това никога не знаем какво е действителното положение.” (Чоран). Това, от което е съставен животът, са възможностите. Това, от което е съставен човекът, е потенциалът да ги осъществи, свободната воля да избира как да се осъществи и съвестта, която контролира избора.

Съвестта и чувството за вина могат да се използват като синоними в разговорната реч, но дълбоко в същността си те са различни (макар и части от едно цяло). Съвестта е същността, а угризенията са явлението. Съвестта е проекция на субективните разбирания за морал, самоконтролът на индивида, неговото чувство за отговорност. Механизъм, чрез който определяме критериите си за добро и лошо, правилно и неправилно, грях и правда. Чрез нея различаваме кое е грешно, а волята е това, което може да ни възпре да го извършим. Когато сгрешим, чувството за вина е това, което ни мъчи. Съвестта е мярка за моралните измерения на поведението ни, а чрез вината можем да погледнем на деянията си от друг ъгъл – на този, когото сме наранили. След извършването на греха, съвестта отстъпва място на угризенията, а именно те са, които водят до разкаяние, примирение, прошка. Вината отнема субективната свобода и затова хората се вкопчват в надеждата като единствен изход от отчаянието и примирението. Когато съвестта се проявява преди простъпката, тя осигурява на човека свободата да може да изпитва вина. Чрез надеждата преодоляваме усета за собствената си безпомощност пред необятността и неизбежността на съдбата. Чрез нея церим страха, болката, отчаянието. Тъй като сме неспособни сами да се справим с угризенията си, е успокояващо да “знаем”, че нещо по-висше, по-чисто, Абсолютно ще ни освободи от тях. Чувството за вина е самонаказанието за греха, за слабостта на волята, за надделяването на несъвършенството над Аз-а. Но чрез надеждата не преодоляваме угризенията, а само събираме сили да продължим напред, да подкрепим волята си пред лицето на следващото изкушение. Съвестта е вътрешното измерение на трансценденталната тежест, предусещана в човека. Вината е обективно съществуваща. Угризенията са субективно осезаеми. Съвестта е измерение на Аз-а, което действа непрекъснато, помага ни да избягваме неправилни действия: действия, чрез чиито последствия осъзнаваме вината и преценяваме субективните измерения на вината. Съвестта е постоянна, нейната тежест е надвиснала над личността и личността се е вкопчила в нея като единствено истинен механизъм за различаване на добро и лошо, посредством които се отдава на съществуването, на действията, на помислите.

Има едно особено чувство за вина, което стои неизменно над (и същевременно дълбоко в) съзнанието на човека и което не е обвързано с действията му – това е самопреценката за етика в обективността, т.е. същността на екзистенцията. То може да бъде усетено без причина, то е ориентир за това как личните принципи да бъдат отстоявани в хаотичната множественост от човешки гледни точки:

“Понятиятя за грях и вина полагат отделния именно като отделен” (Киркегор).

Няма колективна вина, както няма и колективна отговорност. Може да има действия, извършени от група хора, но вината не се измерва с постъпките, а с дълбочината на съзнанието, извисеността на духа, силата на разкаянието и степента на осъзнаване на постъпката именно като погрешна. Да знаеш, че си съгрешил и да изпитваш угризения са различни неща. Осъзнаването е индивидуално възприятие, определяно в Аз-а като проекция на съвестта. Това, което различава човека от животното е свободната воля. Това, което различава личността от индивида е съзнанието за грях, способността да различава греховност от невинност. Чувството за отговорност за последиците от избора е осъзнаването на съществуването като потенциална възможност за грях или невинност. Невинността е състояние, а греха – последица. Последица от действията, идеите, принципите на човека, който е подчинил битието на свободната си воля. Съвестта не е вродена, тя се формира в процес на израстване на личността според влиянията на средата, в която расте (семейство, населено място, исторически контекст), а усещането за нещо извън битието, влияещо му, предхождаща и надживяващо го, е най-първичното екзистенциално чувство. Усетът за съдбата е следствие на самопознанието и е различен за всяка култура, за всеки индивид. Божието битие е проекция на човешката същност, но преживяването му е част от диалога на съзнаваното Аз с Абсолюта, осъществяван чрез Несъзнаваното.

Основният стремеж на човека е стремежът към щастие, към покой и равновесие. Твърдението, че не можем да познаем щастието, ако не съществува нещастието като негова противоположност, е колкото банално, толкова и невярно. Нима щастието, което изпитва детето не е най-чистото? Нима покоят, който възрастния изпитва след края на тежък период, не е обременен от негативните спомени?

Страданието съществува и е неизменна част от човешкия живот. Най-неизбежната част от него е чувството за вина. Защото е най-субективната му форма, защото е част от диалога на Аз-а със себе си, на Аз-а с битието, на Аз-а с това, което той предусеща като трансцендентно. Ако съвестта не е чиста, угризенията могат да ни преследват дори и след като сме получили прошка. Именно дълготрайно съществуващите угризения са това, което поражда необходимостта от всеопрощаващ Бог. Бог (но не в религиозен смисъл) като усещане за по-висше присъствие, като трансцендентална, изначална, обща съвест, от която се ражда екзистенциалната съвест. Ние сме свикнали да възприемаме това, което е част от нас, чрез механизмите за болка и щастие. Съществуването на нещата извън нас не е обвързано с вътрешни усещания. Светът също е извън нас и следователно го възприемаме като нещо чуждо. Опознаваме материалното само чрез сетивата си. Възприемаме реалността обективно в нейните проявления (материята, явленията), но винаги има още нещо, което остава извън измеримото, което сме способни да предусетим, но не и да достигнем. Сетивността е основна черта на чувствителните, деликатните, лесно ранимите хора, за които Другостта не е нещо напълно чуждо – защото осъзнавайки себе си като част от цялото, те осъзнават и другото като част от себе си; осъзнавайки мига като част от вечността, осъзнават и мига като вечност. Именно върху тези хора най-осезаемо се стоварва тежестта на съвестта като предчувствие за изначална греховност.

Разликата между сетивното познание и сетивността като състояние е в начинът, по който човекът се докосва до необозримото, до неизмеримото с човешката мяра. Първото е просто възприятие – сетивата като проводници между действителността и съзнанието, между субекта и обектите. Сетивността е настройка на Аз-а, нещо по-неосъзнавано от характера и по-първично от темперамента. Способност за вчувстване, способ, чрез който възприемаме заобикаляия ни свят не чрез физически, а направо посредством съзнанието.

Има две измерения на човешкото възприятие – знание и вяра. Знанието е това, което възприемаме непосредствено със сетивата си, чрез опита си, а вярата се появява там, където липсват факти за формиране на знание за дадено явление. Трудно ни е да проумеем душата като материя, както ни е трудно да възприемем света единствено като физични, химични, биологични процеси. Но за първобитния и светкавицата е била божие проявление, а сега знаем, че е само електричество. Това, че притежаваме като способност да предаваме опита си на поколенията, ни дава сигурността, че все някога ще разберем всичко. Но дотогава единственото, което ни остава, е да вярваме и да подреждаме света като проекция на Аз-а, да обективизираме екзистентното като трансцендентално. След като приемаме реалността като нещо, стоящо извън нас, ние й приписваме външни качества. Но съзнанието е реалност, която се намира вътре в нас, а идеята за изначално съзнание е проекция на сътворения от нас в нас свят. Християните се изживяват като творения, чието самозавършване е в помощ на сътвореното от твореца. Във “Върху понятието за ирония” Киркегор казва: “‘Но действителността е също и за индивида една задача, която трябва да се ревизира.” И ако творението е огледало, през което прозира божествената същност, то съвестта е огледало, през което прозира човешката същност. Целта на индивидуалността е да стане за “себе си това, което е в себе си” (Киркегор). Едно е да довършваш себе си като сътвореност, друго е, когато съумееш да “превъплатяваш себе си поетично”, да се осъществиш не като даденост, а като творение, чийто творец си самият ти.

Човеците са толкова вторачени в собствения си Аз, че рядко се спират за момент, за да осъзнаят начина, по който ги обгръща битието. Битието не само като живот, но и като вечността, прозираща през мига. Рядко се сещат, че има нещо извън света, до който се докосват сетивата и разума, че непознатото се явява не просто като обективно съществуващо, но и като градивна част на екзистенцията. Дори тези, които осъзнават трансцендентното, рядко допускат то да докосне душевността им. Дори тези, които осъзнават необятността на изначалното като трансцендентално, го правят само по отношение на собственото си его. Когато човек се провини, обикновено се терзае за последствията, които ще го сполетят, за вината, която изпитва, за прошката, за която моли. Дори да има предвид някакво по-висше присъствие, то отново е по отношение на собствената съдба, само доколкото да пребори страховете чрез надеждата. Трудно е за човека да мисли за една обективно същетвуваща воля, заставайки на нейната позиция, така както е трудно възприятието по принцип, от позиция извън себе си. Трансценденталната същност на Аз-а е субективно съществуващата “гледна точка свише” и именно според нейните повели трябва да живеем. Не просто да схванем трансцендентното като екзистенция, но и екзистенцията като възможна трансцендентална част от волята и съвестта. Успеем ли да докоснем мига, значи сме успели да обхванем битието в цялата му дълбочина. Ако имаш една възможност за осъществяване (т.е. себе си), трябва да дадеш всичко, за да я постигнеш и при всеки неуспех да започваш не отначало, а от там, докъдето си стигнал, превъзмогвайки и усвоявайки последиците от неуспеха. За посредствения човек няма само една възможност. Има много утъпкани пътища, които да поеме и извърви без усилие – затова може да стане всяко едно от нещата, които съществуват – възможности, постигани многократно преди него. Но при него изборът не се дължи на свободната воля, а на инерцията, очертана от стереотипите, изградени в обществото.

Това, че за личността има само една възможност за осъществяване, не означава, че тя е ограничена и че не може да избира. По-скоро означава, че тя стои по-високо от категориите на душевността. Тя има същите възможности за избор като посредствените хора плюс една в повече. Това е разликата между волята и свободната воля – волята да си като предците си и волята да се осъществиш като уникално съществуване. Човекът не е просто един Аз с много проявления. Човекът е явление в света, част от вечността, категория на Абсолюта. Съзнанието е прекалено необятно, за да бъде разбрано (или поне така си мислим ние). Всъщност нито съзнанието, нито реалността са толкова неясни, колкото изглеждат. Просто логическото мислене е по-понятно за нас и ние се стремим да въведем всичко в сътворени от нас системи, теореми, научни тези. Но това далеч не е единственият начин на познание. Подсъзнанието ни е достатъчно зряло, за да възприеме ирационалното в цялата му пълнота.Чрез общото действие на съзнание и подсъзнание, можем да прогледнем в действителността – просто трябва да се научим да не разчитаме само на едното. Това е пътят не само към познанието, но и към самопознанието, към самоосъществяването – да престанем да делим екзистенциално, трансцендентно и трансцендентално на отделни понятия, независими едно от друго, и да ги осъзнаем като част от цялостта на Аз-а, на съществуващото, на съществуването.

Библиография към “Съвестта като трансцендентално измерение на екзистенцията”

  • Киркегор, Сьорен, “Понятието страх”, Варна, 1992 г.
  • Шопенхауер, Артур, “Светът като воля и представа”, София, 1991 г.
  • Теохаров, Владимир, “Метафизика и психология – философски изследвания”, София, 2006 г.
  • Чоран, Емил-Мишел, “Наръчник по разложение, Признания и проклятия”, София, 2006 г.
  • Ницше, Фридрих, “Тъй рече Заратустра – книга за всички и никого”, София, 1990 г.
  • Хабермас, Юрген, “Философският дискурс на модерността”, Плевен, 1999 г.
  • Шпенглер, Освалд, “Залезът на Запада – опит за морфология на световната история”, София, 1995 г.

 

Текстът е публикуван първо в Списание Виртуална култура (ISSN: 13139975), брой 17, 16.10.2015 г.

 

Вижте “Превъплъщения отвъд пространството – Екзистенциалните измерения на автора в Западноевропейската традиция” – магистърска теза от Любомира Попова Fineluart >>

Поради липса на вафлички, Fineluart използва бисквитки. Те са част от функционалността на сайта и за да го използвате пълноценно, е необходимо да се съгласите с употребата им. Научете повече в Политика за поврителност

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close