Убежището – хорър разказ

Убежището - разказ от Любомира Попова Fineluart

Разкажи ми за външния свят. – Прошепнах тихо и очите му се помрачиха.

Не бях излизала от убежището, откакто голямата опасност принуди хората да се крият един от друг и жадувах за зелената пролет и дъхавия люляк. Съпреживявах външния свят чрез богатството на разказите му и очаквах с нетърпение всяко негово прибиране, просто за да послушам.

В началото говореше с плам, в зениците му проблясваше надеждата за новата зора, а историите бяха разнообразни – за хората, които също като него притичваха на прибежки, за чистия въздух на празния булевард, за притъмнелите очи зад маските, за тичащите волно кучета, за нежните зелени пъпки по старите дървета, за прекрасните цветя, които продължаваха да цъфтят напук на всичко и не се интересуваха, че вече не е останал кой да им се порадва.

– Разкажи ми за външния свят. – Прошепнах нетърпеливо.

– Добре. – Каза сякаш с нежелание, хвана ме за ръка и ме поведе към стаята. Напоследък в разказите му не можех да позная нищо от света, който бях оставила зад гърба си. Все по-рядко говореше за това и твърде внимателно си подбираше думите.

Докато ме водеше по безкрайните коридори на убежището към най-далечната стая, се загледах в осанката му. Широките рамене, в които някога се влюбих, сега бяха приведени тревожно. Малките усмихнати бръчици около очите му все по-често потреперваха тревожно. Ръцете му, които едно време уверено ме водеха напред в живота, сега ме стискаха плахо, докато бързаха да ме скрият в стаята.

Когато стигнахме, трескаво затвори вратата, огледа се няколко пъти, приседна в ъгъла и се сниши. Седнах до него и се загледах в очите му, които ставаха все по-дълбоки, докато обмисляше как да ми разкаже за новия свят само онова, което беше безопасно.

– Разкажи ми за външния свят. – Прошепнах настоятелно, защото се надявах да не е чул малките стъпчици, които бързо се стрелваха през убежището и се приближаваха към нас неумолимо. Знаех, че нищо няма да ми разкаже пред детето.

– Разкажи ми за външния свят!
– После.


Трябва да ти разкажа за външния свят. – Каза той и очите му потъмняха повече от всеки друг път.

Хвана ме грубо и ме задърпа по безкрайните коридори на убежището към най-далечната стая, взимайки цялото разстояние на бегом. Затвори вратата, барикадира я с масивния скрин и ме избута в тайника зад гардероба, където вече беше скрил детето.

– Трябва да ти разкажа за външния свят. – прошепна задъхано и сякаш се вцепени.

Знаех, че нищо няма да ми разкаже пред детето. Досега не го беше правил. НАДЯВАХ се, че нищо няма да ми разкаже пред детето. Погледнах невинното, преждевременно пораснало личице и потънах в широко отворените очи, където открих единствено неразбиране и сковаващ ужас. Отместих поглед и стоварих тежестта на свъсените си вежди върху неговото мъжко лице. И видях белезите. Не ги бях виждала досега. Или може би не съм искала да ги видя. Той отстъпи крачка назад и натърти:

– Трябва да ти кажа нещо за външния свят!…

Не успях да чуя следващите му думи, заради внезапния тътен, който разтърси зараждащия се нов свят от всички посоки. Вратата се заблъска в пантите си, сякаш става течение. Трегерите изскърцаха под напора на милиони пръсти, които се домогваха до неприкосновеността на убежището. В далечината се чу ужасяващ вой, сякаш всеки момент хиляди огладнели вълци щяха да нахлуят във вътрешността. Вятърът просвистя в пролуките на прогнилата дограма, донасяйки свежестта на отдавна забравени пролетни аромати. Чу се трясък и тежки стъпки заприиждаха през безкрайните коридори. Всеки момент щяха да достигнат до най-далечната стая, където един стар масивен скрин придържаше безопасността ни върху крехките си, съсухрени от времето плоскости. Грохотът от бушуващи стихии ме накара да изстена, вперена напрегнато в пребледнялото му лице:

– Какво става, буря ли е това?
– Трябваше да ти кажа за външния свят…


Трябва да ми разкажеш за външния свят… – Това бяха първите думи от часове.

Все още бяхме в тайника зад гардероба на най-далечната стая, в дъното на безкрайните коридори на убежището. Притихнали, стояхме заслушани в проглушителната тишина. Не знаех дали това, от което той се страхува е реално или беше просто палитра от нюанси на живописна пролетна буря. НАДЯВАХ СЕ да са нюанси на живописна пролетна буря.

Той трябваше да ми разкаже!

Нямаше вече как да мълчи, защото всички го изпитахме. Беше почти до нас и съвсем реално усетихме как раззиналата се паст на Неудържимото вилнее на милиметри от крехката защита на съсухрения масивен скрин пред вратата. Затова трябваше да ми разкаже. Нищо не можеше да е по-ужасяващо от това, което подсъзнанието е способно да произведе като Страх!

– Трябва да ми разкажеш за външния свят. – Казах напрегнато и отново се загледах в белезите му.
– Добре. – Каза той и малките усмихнати бръчици около очите му потрепераха още по-тревожно.

И ми разказа.

Като че ли нарочно не започна с историите, които помнех – за хората, които също като него притичваха на прибежки, за чистия въздух на празния булевард, за човешките очи зад маските, за тичащите волно кучета, за нежните зелени пъпки по старите дървета… Сякаш не искаше да ме подсеща за онова, на което се надявах. Единственото, което разбирах. От което не се страхувах. Но което вече не съществуваше.

Започна с домогващите се до неприкосновеността на убежището пръсти. Същите, които ни уплашиха. Които виеха в опитите си да нахлуят във вътрешността. Чиито изострени хищни нокти дращеха устремно в пролуките на прогнилата дограма. Чийто тежък тътен, до преди един безкраен миг, прииждаше през безкрайните коридори с грохота на бушуващи стихии. Които караха мъжкото му лице да пребледнява пред зараждащия се нов свят.

Те не съществуваха в стария свят. Нямаше да са с нас и след новата зора. Нямаше да издържат. Той ме увери. Познаваше ги. Знаеше къде се крият. Нямаше да успеят. Нямаше да ОЦЕЛЕЯТ. Тогава ние щяхме да излезем. Да напуснем безкрайните коридори на убежището и да потърсим онова, което жадувахме. Да го възродим отново.

Може би щеше да има други като нас, излезли от убежищата си. Голи в душите си, с износени дрехи. Жадуващи за новата зора. Да я сътворят наново. Щяхме ли да можем да ги различим? Щяха ли да са истински като нас? Както преди? Като за след това?

А ние бяхме ли истински като тях?

Стоях пред него онемяла. Гола в душата си, усещах как дрехите на гърба ми се превръщат в дрипи в реално време. В същото това време, през което просто си стояхме тук и чакахме. Като удари на часовник. Чакахме. Къссс… ръкавът ми окъся. И чакахме. Скръццц… крачолът ми се раздра от бедрата надолу, жигосвайки крака ми с иронично прозрение. И чакахме. Свъс-туп-свъссс-туп-свъссссс-ТУП… разпокъсаните ми зелени кецове омаляха и започнаха да ме пристягат в петите с ритъма на неравномерно препускащото ми сърце. И чакахме…

И чакахме.

– Трябва да ме заведеш да ВИДЯ външния свят.
– Утре.



* „Убежището“ се роди по време на изолацията, макар да няма нищо общо с нея. Ако харесвате стила му, най-вероятно ще харесате и „Дневник на Карантинеца“ в три части и половина:

Споделете: