Състояние на полет или тялото като условност за духа

Полудив, полумъжки, полудоберман

Обожавам уюта на дома си и илюзорната сигурност, която притъпява сетивата ми до степен на комфорт. Но не ми е достатъчен, защото е прекалено затворен, когато копнея за широтите на степта и защото стените му възпират аромата на боров покой.

Дори и късчето балкон, оазис сред бетонна пустиня, който ми дава възможност да съзерцавам небето, понякога дразни. Дразни, най-вече, с полета на могъщите птици, които просто профучават над моята удобна черупка, в която аз съм… статичен.

Привлича ме висотата на този балкон. И, все пак, той е неразривна част от тухлена постройка, чиито корени са дълбоко под земята, черпещи от нейните живителни сили, когато копнея за уют, но и които го придържат там, където му е мястото – на земята.

Затова предпочитам широтата на парка и усета за безвремие, което носят тревите. Те поглъщат светлината, превръщайки я в неповторима енергия, която заразява със свежестта си.

Именно там полетът на птиците е жив. По-жив за мен, защото те си имат своята мисия и я следват независимо от копнеещия поглед, който хвърлям след тях. Но те са моята мисия. Искам да си открадна мъничко от свободата, която притежават, заради едната разлика в строежа на скелета и костта.

Искам и го мога, макар и за част от деня, макар и без да преодолявам собственото си тяло, чиято структура така или иначе е само условност за духа.

Правя го, когато се сливам с техния полет – храня се с тяхната посока, изживявам ветровете които ги водят и бурите, които предизвикват с криле.

Тичам след тях, с насладата от единственото истинско усещане за въздух в дробовете и за посока без цел, чийто завършек е именно един – да се докосна до състоянието на летеж, което дават на тези, които имат смелостта да ги потърсят, да ги видят с широко отворени очи и да ги застигнат в безбрежния танц на мига.

Мога да го правя безкрай и го правя. Преди, по време и много след нашия споделен бяг. Когато сърцето ми ще се пръсне, когато се строполя с доволно изплезен език, заровил лапи в росната трева. Няма значение, че съм друг биологичен вид, нито, че миговете в парка са предопределени от някой друг и неговите собствени житейски условности – аз мога да летя… в душата си, с всеки мой дъх, с всеки удар на сърцето.

И всеки път, когато чуя думата разходка, аз съм жив, истински жив, толкова жив, че вълнението не ми дава сили дори да размахам опашка. Единственото което мога в този момент е да бързам напред, да бързам към парка, да изживея моя миг и да се прибера доволен, без капка сили, но със слънце в очите.

Говоря от първо лице, защото усещам това, защото трептя на същата честота и защото съм част от тази симбиоза.

Мога да го правя във всеки миг и го правя. Преди по време и дълго след този споделен бяг, заради който се сливам със всемира чрез няколко гълъба, малко росна трева и едно доволно куче.

Не ми пука, че съм друг биологичен вид, не ми пука, че миговете в парка са преодолени от собствените ми житейски условности – аз мога да летя… в душата си, с всеки мой дъх, с всеки удар на сърцето.

Само тогава аз съм жива, истински жива, толкова жива, че вълнението ме кара да се отдам изцяло на този миг, за да се прибера доволна, без капка сили, но със слънце в очите.

Есето е публикувано за първи път в Hulite.net като част от конкурса Състояние на полет 2014.

Есето е вдъхновено от Ризо – кучето от южния квартал.

Споделете: