Сутрин се събуждам, защото отражението на слънцето в отсрещния прозорец ме изгаря в зениците, през клепачите, плътно запечатани с гурелите на приятния сън. Отварям очи и изгревът поднася твърде много цветове за съзнанието, претендиращо, че сънува в черно и бяло.
Ставам, защото забелязвам трепета на върха на влажния нос на кучето, което търпеливо изчаква пълното ми събуждане, протягането и пренавиването на алармата, преди въодушевено да размаха опашка.
Заставам чинно на спирката, не по-малко намръщена от всички наоколо, защото, все още, усещам под неудобните си дрехи топлината на завивките, които съм напуснала с неохота, за да закъснея за работа.
Кисна толкова време в офиса пред сивотата на монитора, че когато си тръгна от работа ме измъчва въпросът „Защо, по дяволите, всичко е триизмерно и къде, за бога, ми е интерфейса на Фотошоп?“.
Ходя пеша по тесните улици, отваряйки наново детските рани по коленете, тъй като погледът ми не е съсредоточен върху неравностите по тротоарите, а в частиците смог, подаващи се измежду навъсените покриви, зад които, все още вярвам, че има небе.
Прибирам се за да… изведа кучето, изляза с приятели, се видя с мъжа, правя секс, пия ракия, мия чинии, пусна ел. инсталацията, платя сметките, като, преди това, задължително съм минала през магазина, „кръщавайки“ храната си с негативното отношение на касиерките, маскирано с фалшива усмивка, по-противна от псувня.
И не – това не ежедневието, което ме прави част от намръщената тълпа – това е животът, който искам да водя, за чието постигане се боря от години и чиито устои браня със захапка, достойна за питбул.
Бих могла да избегна твърде яркото си събуждане слагайки перде, увивайки се в измамния уют на цивилизацията, която уж е извисена над природните обусловености. Но именно това ярко събуждане ми напомня, че светът е светло и пъстро място – също толкова пъстро, колкото когато цветните балони предизвикваха в мен чисто възхищение, забравено с възрастта.
Мога да разкарам кучето или да го подчиня достатъчно, за да не виждам очакващите му очи като първото нещо след събуждането. Но няма да го направя, защото именно тази искреност ми дава усмивката, която нося със себе си през деня.
Мога и да се мръщя на спирката, защото рейса закъснява, подранил е, твърде е претъпкан или има твърде малко хора и контролата може лесно да се качи. Но през тези ежедневни особености (без които мога), виждам дърветата и колко са различни всеки ден, заради сезона, осветлението и, дори, заради моето настроение.
Мога да намеря далеч по-интересни и вълнуващи професии, но с тази чувствам пълнотата от която имам нужда – а именно да творя и това да ме храни. И то, да ме храни не само с парите за сиренето в магазина.
Мога да взема такси и да се прибера неусетно, отдавайки се на любимите си същества за далеч по-дълго време, отколкото ако ходя по прашните улици сред сбръчканите от мръщене преждевременно остарели лица.
Но това е начинът, по който искам да живея – да виждам истинските цветове и да ги виждам така, че да ме карат да се усмихвам.
Това е моя личен позитивизъм – да махна завесите, да се обградя с чисти души, и вместо да се абстрахирам от масата, която не понасям, да й даря усмивка. Част от личностите в тълпата ще ми откликнат с усмивка – и това ми стига.
П.С.: Това са моите 10% позитивизъм в отговор на Книга до поискване на Тихомир Димитров.