… са въпрос на избор.
И изобщо нямам намерение да повдигам темата за това как, видиш ли, всеки има право на избор дали да се вглежда в лицата им и дали да си ги сложи на… сърцето.
Имам пред вид моето отношение към тях. Твоето също.
Защото намръщените хора са намръщени в очите си. И това няма да се промени. Това е техен избор/ съдба/ обстоятелства/ допълни друга дума по твой избор, ако предходните не ти се струват подходящи.
Има една много голяма група от хора, които изглеждат намръщени като гримаса. Но те не са намръщени в душата си. Те са се отпуснали, свалили са служебната си маска, именно, за да свалят негативизмите на ежедневието, за да се приберат чисти и да се усмихнат искрено на мъжа си, детето, кучето или, дори, да се усмихнат пред камерата, за да качат поредното селфи в мрежата и да предизвикат положителните реакции на приятелите си.
Или са свалили домашната гримаса, за да оставят пътя им до работата да отмие битовизмите от съзнанието им и да отворят всичките си сетива за поредното предизвикателство по стълбицата на професионалното си развитие. Или, ако нямат такова, да прекарат един спокоен ден, в който няма да натоварват колеги и клиенти.
Или не са свалили маската на приятния сутрешен сън, нарушен от безпощадния стон на алармата. И не я свалят за да се насладят още 10, 20 минути или час на (понякога) толкова приятния преход между съня и новата зора.
Именно тази маса от хора горят отвътре, в себе си. И ако ги гледаш едновременно – ще видиш намръщена маса. Погледни ги като група от индивиди, всеки със своите си мисли и причини. Всеки със своите си товари и начини за емоционално разпускане.
Именно след като се научиш да ги виждаш така, ще успееш да направиш намръщените хора по улиците свой собствен избор. И да спреш да ги виждаш. Стига да искаш.
Усмихни се на някой от тях, когато те блъсне в претъпкания автобус, когато се разминете по тесен тротоар и, дори, когато му отнемеш предимство на пешеходна пътека. В най-добрия случай ще ти се усмихне. В най-лошия – няма да те погледне. Но при всички положения ще усетиш вътрешното му сияние. И своето също. Което е най-ценното.
Дори и да не ти се усмихне в отговор, с позитивното си отношение, предизвикваш позитивизъм. Ще се разминете по-леко и целия ви живот ще бъде мъничко по-позитивен (защото онази история с пеперудата важи с пълна сила, когато става въпрос за взаимоотношения между хора).
Ще станеш мъничко по-щастлив, дори само заради факта, че на улицата има двама по-малко намръщени хора. А ако го правиш всеки път? Спрямо всеки? Дори спрямо онези истински намръщените, вечно мрънкащите, чийто негативизъм се е отбелязал като бръчки около износените им очи?
А ако ти стане навик? Житейска цел? А ако станеш такъв?
Тогава за теб на улицата няма да присъства нито един намръщен човек.