Обичам своя вътрешен гняв

Вик - маслена картина живопис

Обичам своя вътрешен гняв. Но не в онази негова разрушително форма, чрез която вреди и заради която, даже е удостоен с титлата „смъртен грях“. Обичам го, когато е творчески, когато подбужда съзидателните ми сили като стихия, която притиска разумните доводи, за да доведе до повърхността поривите на въображението. И да ги подбуди да действат.

Преди години сключих сделка с моя вътрешен гняв – да не го подтискам, ако сведе действията си именно до нахъсването на творческия импулс.

И той го прави, насочвайки четката към неопетнетото платно с решителност която не винаги ми е присъща или изсипвайки думи върху белия лист чиято натрапчивост се превръща в ритъм.

Обичам своя вътрешен гняв, не само защото ми помага да създавам изкуство. Въображението ми е необходимо и в действителността, в ежедневието, дори. Именно на него съм позволила да настъпва хората, чиито действия биха настъпили мен. Както и да докосва онези късчето действителност, които са непонятни за позитивното Мен.

Не не бъркам гнева си с решителност, твърдост или другите разни, чието действие в този тип ситуации е същото. И знам, че е така, защото понякога усещам как неговата разрушителна същност се бори да достигне до повърхността… и да я завладее. Да не ми позволява да се наслаждавам на изгрева, защото съм попаднала в ситуация, която според него не може да бъде разрушена с добро, а единствено с грубата намеса в личното пространство на ближния.

Но той държи жив в мен хъса за непрекъснатите вътрешни борби чиито белези са крачки по пътя на самоусъвършенстването. Под негов контрол извършвам действия без да се замислям, а понякога има нужда и да си мъничко луд.

… а понякога има моменти  които просто ми е кеф да съм гневна – защото потисканите чувства, прикривани с желание за розов позитивизъм, винаги се обръщат навътре. И не говоря за изпускане на парата, а за онова дълбоко чувство на гняв с неопределен източник и още по-неопределена цел на изливане.

Но, дори тогава, обичам моя вътрешен гняв. Понякога той ме храни със своите бурени и именно тогава слънцето ме изгаря по-силно в зениците. Не за да го видя, а защото имам нужда от него.

Гняв – 10 години по-рано »