Това, което виждам в света, е това, което аз самата влагам в него

Това, което виждам в света, е това, което аз самата влагам в него

Велина Ватева представя художника и графичен дизайнер Любомира Попова пред списание Публик Републик (31.01.2009 г.)

Цветовете са
емоциите на света. Начинът, по който възприемаме заобикалящата ни действителност, но и начинът художникът да изрази себе си – да достигне до същата онази струна в човешката душа, чрез която възприемаме природата и всички нейни нюанси.

Свободата да твориш
е еманципирането на духа от ограниченията на стереотипите. Свободата да пречупиш образите на действителността и да я пресъздадеш наново. Да я оформиш такава, каквато я искаш, или пък да я оголиш докрай, за да извадиш наяве някоя от безбройните й взаимовръзки и да й вдъхнеш живот чрез цвета. Да подчиниш условностите й на идейния си свят, за да се освободиш от напреженията на света. С всяка нова интерпретация заставаш на различна гледна точка и преосмисляйки реалността, успяваш да проумееш собствената си роля в нея.

Абстракцията е
един от начините да онагледим онази част от действителността, която не можем да изразим с думи. Да превърнем предмета в чиста форма, а идеята – в експресия от цветове. Да оставим композицията да ни говори сама по себе си, без условностите или символиката, с които са натоварени реалистично изобразените фигури. Самата действителност е едно абстрактно понятие, побрало в себе си множеството различни гледни точки и взаимодействието на отделните съдби.

Вглеждането в света и възможността да споделиш с другите своя поглед
е дадено на всеки. Всички ние сме способни да се вглеждаме в това, което съществува около нас, но не всеки от нас го прави. Дали заради липса на време или заради притъпената ни от клишета способност да проникваме в детайла, ние губим способността си да обръщаме внимание към малките неща, да изпитаме удоволствие от съзерцанието. В епохата на комуникацията сме изгубили способността да оценим другия без оглед на социалния му статус или професионалните му постижения, а заради самото му присъствие до нас. Това, което аз виждам в света около себе си, е това, което аз самата влагам в него. Това, което влагам в творбите си са съкровените кътчета съзнание, които не са ми давали мира, които са ме тревожили и в които вярвам, но, изказани без думи, те заживяват самостоятелния си живот в гледната точка на зрителя. Това, което изразявам чрез изкуството си, зависи не само от моята идея, но и от нагласата на зрителя. То е родено от моя свят, за да се превърне в емоционално огледало за този, който успее да проникне зад формата и цвета и да усети чистата емоция.

Изкуството е разказ за
нуждата от преодоляване на пространството. Преодоляване на физическото пространство чрез пътешествието, на историческите граници чрез вярата, на вътрешните бариери чрез избора, на материята чрез волята. Чрез изкуството можем да преодолеем на границите между бит и душевност и, овладявайки вътрешните хоризонти, да надживеем времето.

Когато се събуждам, вярвам
че съм по-силна от вчера.

Денят е пътеката, по която
се старая да оставя следите от моето присъствие тук и сега.

Нощта е вратата, през която
мога да достигна до тази Аз, която е свалила маските на ежедневието и шума на големия град и е приседнала тихо под безвремието на звездното небе. Нощта е по-вдъхновяващата част от денонощието. Може би заради своята мистика или заради безкрая на нощното небе, а може би заради това, че в мрака предметите се превръщат в силуети, чиято материя е достатъчно податлива на игрите на въображението.

 

Интервюто с Любомира Попова е публикувано за пръв път в списание Публик Републик от Велина Ватева на 31.01.2009 г.

Вижте Какво виждам в света като живописец-сюрреалист и като сетивност – 6 години по-късно >>