Танцът на скитника и гнилата ябълка

Път. Автобус. И пътници в него.
Спирка. Кофа за боклук. И гнила ябълка вътре.

Пътуваш както всяка сутрин уморен, но и приятно разсънен от първите слънчеви лъчи, и все така в унеса на отшумяващия аромат на първото сутрешно кафе. Пътуваш за работа. Разбира се, сам – със слушалки в ушите, усилващи твоята самота, но и ускоряващи твоя вътрешен свят до степен полезна на теб. Пътувайки, спираш на спирката. Не защото трябва или защото искаш, а защото автобусът е спрял.

Има пътници за слизане и такива, които напират да се качат. Има пътници стоящи на вратата, пречещи на движението и такива, които се опитват да се предредят. Има говорещи пътници и такива които крещят. Има шепнещи пътници и такива, които мълчат. Има пътуващи твърде притиснати до теб както отнесени в своите светове. Има четящи вестник Дума и други, отдадени на вълшебния свят, обрисуван в електронната книга. Някой говори на висок глас. Друг чати. Онзи там до прозореца се оглежда припряно. Дали бърза? Или просто е без билет?

Усилваш музиката в ушите. Да, отново си сам. Дори не забелязваш ироничното звучене на кофата за боклук точно под прозореца до твоята седалка. Разбира се, че не я забелязваш, когато няма да я ползваш по предназначение. За какво ти е сега, докато си вторачил поглед в избледняващото червено на изгрева по върха на пухкавите облаци и тъй нататък поетични слова.

Именно в такъв унес си изпаднал, когато скитникът е появява. Изневиделица. Сякаш от нищото. Дори нямаше да го забележиш, ако не беше танцовата му стъпка и детското удивление в момента, в който изважда гнилата ябълка от кофата. Понечва да отхапе с първично настървение, в което застива. И не го прави. Просто я хвърля обратно. Категорично.

Именно това е моментът, в който излизаш от унеса. Твърде си свикнал с гледката на ядящите от кофите хора, чийто брой се увеличи достатъчно за да измести уличните кучета оттам. Това не ти прави впечатление. И то от години.

Но не си свикнал да отказват остатъци, нали? Твърде претенциозно ли изглежда? Или нелогично? Или, може би, предизвиква интереса ти като нещо по-нетрадиционно от рутината на ежедневния бяг?

Нямаш време да разбереш, защото танцът на скитника понася мислите ти със себе си. Да, той танцува. Отначало изглежда като неумело поклащане, впоследствие прелива в гневен танц, разговори със себе си, разговори с някой, когото не виждаш единствено ти и отново – в танц. Красноречив. Някак, дори, изглежда свободен. Единствените ограничения, на които е подложен са тези на болното съзнание, което го предизвиква.

И отново разговори, разговори в танцова стъпка, разперени ръце като за молитва, свалени с гняв, прерастващи в жест на отчаяние. Малко смях и после нищо.

Гледаш го, а с периферията забелязваш част от хората около себе си, които също са безмълвни наблюдатели на непривичната гледка. Има очи, които не гледат натам. Не че не искат, просто с години им е вменявано, че зяпането е забранено. Има безизразни лица – това наистина не ги интересува. Има съчувстващи лица, виновни лица, уплашени лица… Какво ли е твоето лице в момента?

Автобусът потегля, за да остави след себе си един танцуващ скитник, една изгнила ябълка в коша за боклук и няколко объркани лица, които скоро потъват в своите си работи.

Животът продължава, а този къшей действителност оставя един горчив привкус за нещата по света, които са по-страшни от нашите собствени грижи и една случка, която ще потъне в забвение няколко светофара по натам. Безвъзвратно.