Танцът на скитника и гнилата ябълка

Път. Автобус. И пътници в него.
Спирка. Кофа за боклук. И гнила ябълка вътре.

Пътуваш както всяка сутрин уморен, но и приятно разсънен от първите слънчеви лъчи, и все така в унеса на отшумяващия аромат на първото сутрешно кафе. Пътуваш за работа. Разбира се, сам – със слушалки в ушите, усилващи твоята самота, но и ускоряващи твоя вътрешен свят до степен полезна на теб. Пътувайки, спираш на спирката. Не защото трябва или защото искаш, а защото автобусът е спрял.

Има пътници за слизане и такива, които напират да се качат. Има пътници стоящи на вратата, пречещи на движението и такива, които се опитват да се предредят. Има говорещи пътници и такива които крещят. Има шепнещи пътници и такива, които мълчат. Има пътуващи твърде притиснати до теб както отнесени в своите светове. Има четящи вестник Дума и други, отдадени на вълшебния свят, обрисуван в електронната книга. Някой говори на висок глас. Друг чати. Онзи там до прозореца се оглежда припряно. Дали бърза? Или просто е без билет?

Усилваш музиката в ушите. Да, отново си сам. Дори не забелязваш ироничното звучене на кофата за боклук точно под прозореца до твоята седалка. Разбира се, че не я забелязваш, когато няма да я ползваш по предназначение. За какво ти е сега, докато си вторачил поглед в избледняващото червено на изгрева по върха на пухкавите облаци и тъй нататък поетични слова.

Именно в такъв унес си изпаднал, когато скитникът е появява. Изневиделица. Сякаш от нищото. Дори нямаше да го забележиш, ако не беше танцовата му стъпка и детското удивление в момента, в който изважда гнилата ябълка от кофата. Понечва да отхапе с първично настървение, в което застива. И не го прави. Просто я хвърля обратно. Категорично.

Именно това е моментът, в който излизаш от унеса. Твърде си свикнал с гледката на ядящите от кофите хора, чийто брой се увеличи достатъчно за да измести уличните кучета оттам. Това не ти прави впечатление. И то от години.

Но не си свикнал да отказват остатъци, нали? Твърде претенциозно ли изглежда? Или нелогично? Или, може би, предизвиква интереса ти като нещо по-нетрадиционно от рутината на ежедневния бяг?

Нямаш време да разбереш, защото танцът на скитника понася мислите ти със себе си. Да, той танцува. Отначало изглежда като неумело поклащане, впоследствие прелива в гневен танц, разговори със себе си, разговори с някой, когото не виждаш единствено ти и отново – в танц. Красноречив. Някак, дори, изглежда свободен. Единствените ограничения, на които е подложен са тези на болното съзнание, което го предизвиква.

И отново разговори, разговори в танцова стъпка, разперени ръце като за молитва, свалени с гняв, прерастващи в жест на отчаяние. Малко смях и после нищо.

Гледаш го, а с периферията забелязваш част от хората около себе си, които също са безмълвни наблюдатели на непривичната гледка. Има очи, които не гледат натам. Не че не искат, просто с години им е вменявано, че зяпането е забранено. Има безизразни лица – това наистина не ги интересува. Има съчувстващи лица, виновни лица, уплашени лица… Какво ли е твоето лице в момента?

Автобусът потегля, за да остави след себе си един танцуващ скитник, една изгнила ябълка в коша за боклук и няколко объркани лица, които скоро потъват в своите си работи.

Животът продължава, а този къшей действителност оставя един горчив привкус за нещата по света, които са по-страшни от нашите собствени грижи и една случка, която ще потъне в забвение няколко светофара по натам. Безвъзвратно.

Поради липса на вафлички, Fineluart използва бисквитки. Те са важни функционирането на сайта. Политика за поврителност

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close

Yandex.Metrica