Притежавам цигулка без струни – Ver.3.0.8

Притежавам цигулка без струни – Ver.3.0.8

Притежавам цигулка без струни.
Притежавам куп изсъхнали бои.
Притежавам пишеща машина, от която нямам нужда.
Притежавам компютър, чиято архитектура ми е чужда.

Притежавам счупени прозорци.
Притежавам боклуци, наричани “вещи”.
Притежавам ръждиво старо колело в мазето.
Притежавам глобус със Съветския съюз и ГДР-то.

Притежавам обувки.
Притежавам хладилник, пералня.
Притежавам нова печка и кухня по план.
Притежавам чаша с нащърбени ръбове и една усмихната от порцелан.

Притежавам пепелник.
Притежавам бидон с домашна ракия.
Притежавам боксов чувал, чието бездействие замествам със пици.
Притежавам и куче, чиято игра компенсирам със птици.

Притежавам кактус до тавана.
Притежавам котешки череп.
Притежавам мъртва риба, за която не милея.
Притежавам взора си над залеза, за което копнея.

Притежавам силата на две износени ръце.
Притежавам болки в ставите и гневно сърце.
Притежавам надменното чувство за превъзходство над съдбата.
Притежавам отказа от патериците, заместващи краката.

Любомира Попова
06.09.2014 г.

 

Състояние на полет или тялото като условност за духа

Състояние на полет или тялото като условност за духа

Обожавам уюта на дома си и илюзорната сигурност, която притъпява сетивата ми до степен на комфорт. Но не ми е достатъчен, защото е прекалено затворен, когато копнея за широтите на степта и защото стените му възпират аромата на боров покой.

Прочетете повече за картината »

 

10% позитивизъм

10% позитивизъм

Сутрин се събуждам, защото отражението на слънцето в отсрещния прозорец ме изгаря в зениците, през клепачите, плътно запечатани с гурелите на приятния сън. Отварям очи и изгревът поднася твърде много цветове за съзнанието, претендиращо, че сънува в черно и бяло.

Прочетете повече за картината »

 

Гняв

Гняв

Гняв е есе от Любомира Попова Fineluart

Човек трябва да има хаос в себе си, за да роди танцуваща звезда.
Ницше

Щастието е емоция, на която се оставяме напълно, наслаждаваме й се, а когато все пак приключи, запазваме спомен, лишен от съжаление за пропуснати възможности или неосъществени блянове. Покоят е различен от щастието. Щастието е красиво изживяване, почти недостижимо и вечно изплъзващо се във въртележката от неизбежните подробности /винаги недоизпипани или недоизяснени/. Покоят е пълна липса на емоции. Именно затова той е единствената пълноценна форма на почивка – отърсен от ежедневието, егоизма, компромиса – от всичко.

Когато сме щастливи не се стремим към промяна. Когато сме нещастни се въртим в затворен кръг. Когато сме в покой просто му се наслаждаваме. Само гневът пробужда творческото начало в нас. Макар и в отрицателни измерения. А отрицателната емоция понякога може да бъде трансформирана в съзидателен импулс.

Страхът на първобитният човек създава неговия бит и култура. От неговия гняв се заражда творческото му влечение. Гняв, възникнал от неуспеха от лова, от природните бедствия, смятани за не винаги справедливи божии наказания. Гняв, преминал през чисто човешката несправедливост в отношенията силен-слаб, богат-беден, подобен-различен, който днес се е изродил в реакция към все по-сложно оплитащите се междуличностни, международни и междурасови отношения.

Към гнева винаги сме различни, възприемаме го различно, дори сетивността ни към околния свят е различна, когато сме гневни. Гневът е стихия и не се поддава на обобщение. Не емоция и не чувство, не щастие или нещастие, не е покой, но не е и неспокойствие. Гняв, индивидуално изразен при всеки в зависимост от неговия темперамент. Опустошаващ и непознаващ граници, разрушаващ, но и поставящ ново начало. Защото новото не може да бъде надстройка. То има нужда от освобождаване на пространство чрез отстраняване на вече ненужното. То трябва да започне на чисто, за да бъде наистина ново.

Когато жаравата е оставена много дълго време да тлее, тя най-често изгасва, но точно тогава и най-малкият повей е способен да разпали от нея силен огън – изгарящ и малкото останали въглени, способен да възпламени всичко около себе си, оставяйки след себе си същата тлееща жарава, бленуваща съживителен повей, който да й даде живот.

Когато чашата е препълнена до краен предел, тя не се разлива. Но именно в този момент й е нужна една единствена капка, която да превърне спокойната вода в стихия, помитаща всичко по пътя си. Разрушаваща, докато не възстанови собственото си равновесие и способна да остане затворена в себе си, чакайки само малко вдъхновение, което да отпуши стремителна енергия.

Когато земята е неподвижна, тя ни се струва твърда опора. Но и най-малката вибрация е способна да я превърне в движеща се маса. Земя, вечно променяща облика си, разместваща скални маси , издигаща планини и погребваща огромни пространства под вода, разтваряща недрата си, за да ги напълни със собствената си повърхност. Земя, изригваща из-под себе си, заливайки отново себе си със собствената си горяща плът.

Когато въздухът е неподвижен, натежал от влажни изпарения, той образува невидима /почти абстрактна/ атмосфера. Но всъщност точно в този момент на пълно затишие, на него му трябва само една пеперуда, която да размаха криле, за да поеме този размах и да го превърне във вятър. Едно малко насекомо, контролирано единствено от своя инстинкт, може да събуди буря с чудовищни размери. Стихия способна да разруши природа, образувала се в продължение на милиони години и градове, събрали в себе си хилядолетния човешки опит. Опит на същества, осъзнаващи собствения си потенциал, бързащи да го развият напълно в продължение на нищожно краткия си живот.

Ние искаме всичко.

Ние винаги изискваме максимален резултат срещу минимални усилия. Имаме нужда от страшно много време за да се научим да ценим времето само по себе си, а когато накрая го осмислим, най-осезателно изпитваме преходността на собствената си плът, твърде състарена и безпомощна за току-що съзрялото ни съзнание – вече готово да възприеме действителността такава, каквато е. А може би тъкмо липсата на време ни кара да се самозаблуждаваме, че сме готови, съзрели, помъдрели. Може би това, което наричаме мъдрост – а именно – начинът на възприемане на реалността от хора с достатъчно житейски опит – е начинът на мислене, приет като край на интелектуалното човешко развитие, не защото не е възможно повече, а защото все още никой не е доживял до по-дълбока старост.

Знаейки, че можем още, но не сме в състояние да го постигнем, ние постоянно търсим схеми, решения, рецепти за дълъг живот, за духовно и физическо развитие, за извличане на поуки и в исторически, и в личен план… Но е грешка това, че искаме да ги създадем универсални. Че търсейки ги вземаме пред вид същността на човечеството, а не на човека. Една и съща случка, гледка, предмет, действие предизвиква коренно различни емоции не само у различните хора, но и в един човек, когато е поставен в различни ситуации.

Възприемаме света около нас само като отражение на това, което сме ние самите. Наричаме реалност само това, което сме възприели като постулат за реалност – поредица от факти. Всичко е въпрос на нагласа и самовнушение. Фактите, сами по себе си, не създават истината, а тяхното тълкуване ражда различни истини. Всяка случка, всеки детайл притежава и качества, и недостатъци – и те са различни, в зависимост от това, от какъв ъгъл ще бъдат погледнати. Отношението към преживяното зависи само от нагласата ни – философска или творческа, логическа или експресивна. Но как ще я изразим зависи само от нас. Рядко позволяваме на околната среда /не само природната такава/ да ни влияе емоционално и пренебрегвайки я, я превръщаме в невидим фон на действието, но не сме склонни да й позволим да бъде участник. А тя не е просто пейзажа около нас – тя е и шумът, и миризмите, и цветовете, и хората, – всичко това ни се предава като сбор от усещания, които нашето съзнание преработва и превръща в настроение. И дори когато, за настроението ни няма видима причина, всъщност то е продиктувано от нещо, което не сме забелязали, улисани в мислите си, но което не е убягнало на подсъзнанието ни и е събудило в нас някакво отдавна забравено чувство. Шумът от пърхане на миниатюрни крилца или мириса на окосена трева след дъжд може да предизвика в нас същото освобождаване на адреналин, както бушуващата вода, а огнената стихия би могла да ни доведе до съзерцание.

Границата между това да сме над нещата и това да сме в страни от тях

Границата между това да сме над нещата и това да сме в страни от тях е прекалено тънка, за да я усетим преди да сме я прекрачили. Будният ум е постоянно разкъсван от съмнения, само ленивият е сигурен в себе си. Потенциалът, който притежаваме е генетично обусловен, но само от нас зависи каква част от него ще превърнем в реални умения. Геният е постоянно съмняващ се човек, не поради липса на вяра, а заради съзнанието, че винаги може повече, че и най-големият напредък е малък в сравнение с максимума на собствените му възможности. Нима именно стаеният гняв към това несъответствие между обективна и субективна реалност не разяжда твореца през целия му творчески път и не подтиква гения към агресия, депресии или алкохолизъм – диагнози непозволяващи нормален социален живот, но раждащи шедьоври, изпълнени с недоизказани копнежи, забранена страст, мечтано щастие в идеални светове, нечовешки изпитания с разтърсващ хепиенд или просто с болезнените чувства на примирено общество.

Не можем да виним човека срещу нас за неговата нагласа, можем да го упрекваме единствено за начина, по който изразява себе си. Творческият порив ни е заложен, независимо дали го въплъщаваме в изкуство или в някаква друга дейност. Когато гневът е подтискан дълго време, той е незабележим и почти невинен. Нуждае се от нищожен повод за да изригне привидно без основание. Ситуация, породена от огън, потушен чрез малка капка, чието изпаряване ще предизвика буря. Ураганен вятър, способен да разруши и най-здравата опора или да запрати малка пеперуда в най-големия пожар. Гневът се поражда от безсилие, опустошава ни вътрешно и оставя след себе си отново безсилие. А то ни кара да се чувстваме несигурни в себе си или да взимаме прибързани решения – то е безизходица, породена от липсата на опорна точка.

Не е лесно да овладееш торнадо, но дори не можеш да усетиш силата на вятър, причинен от криле на насекомо. Можеш да бъдеш задушаван или опожаряван до смърт, но се разтапяш от удоволствие пред топлия пукот на сухи дървета в камината. Можеш да бъдеш удавен от щорм или изтощен от мъртво течение в огледална водна повърхност, но не можеш да оцелееш без живителна глътка вода. Можеш лесно да разобличиш някой мошеник-лицемер, или влиятелен агресор, задушаващ всеки твой дъх чрез поредната утопия, но едва ли би могъл да устоиш на заинтригуваща загадъчна усмивка, под която се крие възбуждащ всичките ти сетива манипулатор – човек даряващ всеки твой порив с неограничена свобода на действие, но и същевременно контролиращ всяка твоя постъпка чрез свободата, която той ти е отпуснал. Човек, разполагащ с твоята личност, именно защото я е оставил на твое разположение.

Можеш да разпознаеш отрицателните черти на човека срещу теб само, когато той пожелае това, но може и да им се подчиниш, дори след като си ги забелязал, ако гъделичкат твоето его.

Можеш да разпознаеш разрушителното в стихията само, когато то се изправи непосредствено пред теб, в цялата си внушителна опустошителна осанка, но, същевременно, може да се наслаждаваш и подчиняваш на същата тази стихия, когато нейната мощ не е въстанала из недрата на собствената си страст и все още е непорочна и привлекателна.

Можеш дълго време да събираш гняв в себе си без, дори, самия ти да знаеш. Но не можеш да победиш проявите на гнева като защитна реакция срещу безсилието пред враждебността на околната среда, макар и той да нанася многократно по-големи разрушения на вътрешния ни свят.

Когато гневът е таен дълго време, той образува в нас невидимо /почти абстрактно/ напрежение. Но всъщност точно в този момент на пълно затишие, на него му трябва само един незначителен повод, за да възпламени всичко около себе си. Емоция, изригваща из-от себе си, заливайки отново себе си със собствената си горяща плът. Разрушаваща, докато не възстанови собственото си равновесие, превръщайки в пустиня и най-експресивната душевност.

Гневът ни опустошава вътрешно, но човек със силна воля, може да го овладее, да го насочи в друга посока. Да възприеме последствията му не като подхранващи нови отрицателни реакции, а като катарзис, като освобождаване на пространство за създаване на нещо друго – по-творческо, по-зряло. Защото новото не може да бъде надстройка. То трябва да започне на чисто, за да бъде наистина ново.

Любомира Попова Fineluart
11.02.2006

Гняв – 10 години по-късно »

 

Обичам своя вътрешен гняв

Обичам своя вътрешен гняв

Обичам своя вътрешен гняв. Но не в онази негова разрушително форма, чрез която вреди и заради която, даже е удостоен с титлата “смъртен грях”. Обичам го, когато е творчески, когато подбужда съзидателните ми сили като стихия, която притиска разумните доводи, за да доведе до повърхността поривите на въображението. И да ги подбуди да действат.

Прочетете повече за картината »