Превъплъщения отвъд пространството

Екзистенциалните измерения на автора в Западноевропейската традиция

 

Еманципацията на изкуството от занаятчийството в културологичен план и овладяването на екзистенциалните измерения на Аз-а във философски план, окрилява твореца да разгърне възможностите си за свободно придвижване из пространството и отвъд него.

Авторът в западноевропейската култура се разгръща не само като творец, но и като понятие, като светоглед, взаимоотношение и рефлексия. Във всички епохи обществото е различно, изкуството е различно, отношението към автора е различно. Но авторът е автор вътре в себе си, независимо от исторически контекст, време и пространство. Човек не може да е част от едно общество извън отредената му социална роля, но творецът, чрез акта на сътворение, може да напусне пределите на света такъв, какъвто го познава, да промени сетивните си възприятия за явленията, да се докосне до същността и да я възроди по свой образ и подобие.

Ние сме се появили из-от света, ние сме част от цялото и носим целостта в себе си. Развивайки интелект, чиито способности надхвърлят нужното за съществуването като оцеляване, живеейки като отделни микро-вселени със съзнание за Вселената, започваме да се стремим да я опознаем и разберем като обективно съществуваща. Но това, което не ни достига е позиция на наблюдение, стояща извън субективните ни способности.

Въпросът какво представлява реалността и каква е тя извън съществуването на човека е фундамент на всяка култура, религия, душа. “За да се стигне до освобождение, трябва да се вярва, че всичко е реално или пък, че всичко е нереално. Ние, обаче, различаваме само степени на реалност, нещата ни се струват повече или по-малко истински, повече или по-малко съществуващи. Поради това никога не знаем какво е действителното положение.”1Чоран, Е.-М., “Наръчник по разложение, Признания и проклятия”, С., 2006, стр. 245. Това, от което е съставен живота са възможностите. Това, от което е съставен човека са потенциала да ги осъществи, свободната воля да избира как да се осъществи и съвестта, която контролира избора. И вярата, чрез която бива преодолявано напрежението на будността, когато Битието се разкрива като трансцендентно. Вярата като акт на свободата, чиито умозаключения се превръщат в усет за ставането. Ние осъзнаваме действителността непосредствено, но знаем само това, което сме доказали чрез опита и логиката. Фактите подлежат на тълкуване и именно разликите в тълкуването пораждат различните проявления на волята. Понятията са абстрактни категории на разума и това предпоставя разликите в тълкуването им. Когато говорим за отминалите епохи, ние използваме съвременния смисъл на понятията, когато използваме техния език, ние осмисляме значението му според собствения си мироглед – това затруднява приемствеността както между културите, така и между епохите, между поколенията дори.

Човекът борави с понятията, за да общува, но в същото време проумява условността им, когато иска да обясни чрез тях неща, които са извън сферата на сетивното. Изкуството, като изразно средство, превъзмогва ограниченията на понятията, въздействайки чрез емоциите директно върху съзнанието. Понятията изкуство и естетика са също толкова условни и човекът винаги е търсел път към изясняването им. Творецът е единственият, който проумява изкуството в цялата необятност на неговите проявления, но защото талантът е част от самия него, той не притежава дистанцията, за да обясни същността на изкуството. Другите хора я носят в себе си, но нямат заряда, чрез който творецът достига до дълбините на творческия акт.

За да проумеем нещо, ние винаги го разглеждаме в контекста на неговата предистория, но за да познаем Човека, винаги се отричаме от историчното като подход, за да издигнем екзистенцията до нивото на космичния такт от гледна точка на познаващия субект. Същността, превърната в нещото самó по себе си, се различава от Абсолютното само в степента на взаимодействие с реалността. Същността не се нуждае от конкретен контекст, за да се самоосъществи, Абсолютът не се нуждае от познаващ субект, за да съществува.

Всяка епоха разглежда себе си като самостойна, а достиженията си като универсални, но винаги в контекста на това, което наследява и на това, което предшества в стремежа си към вечността. Епохата не съществува единствено в настоящето – тя съзнателно се изплъзва от миналото, което не й принадлежи, но приема за свое и, очертавайки своето бъдеще, създава традиция, която следващите поколения ще преосмислят (изхождайки от нея като своя по форма, но превъзмогвайки я като чужда по дух). Човекът се самоосъществява в рамките на своята епоха, на своето общество, но прозренията в душевността му са неисторични. Авторът твори в рамките на вече изживени стилове, но това, което осъществява чрез своя творчески Аз, когато разгръща себе си под натиска на вдъхновението, когато облича във форма неизразимото – това е обективизираната му същност, също неисторична по своя характер.

Развитието на понятието за личност е свързано с осъзнаването на рационалните способности на човека като движеща сила за неговите екзистенциални търсения и на научните открития като на разширяване и допълване на духовните предусещания, моралните устои и непреходните ценности. Понятията за личност и автор са модерни понятия, но това не изключва тяхната роля в предмодерните общества. Тогава са възприемали човека като индивид, част от обществото, чиято цел е да служи на обществото и в частност на властта. На автора са гледали като на занаятчия, а изкуството не се е отделяло от своите утилитарни функции. То се ражда от магическите практики на първобитния човек, развива самостойното си звучене в превръщането на естетиката в наука, за да бъде осъзнато по-късно като част от творческата екзистенция. Успоредно с това, Аз-ът придобива все повече отговорност по отношение на собственото си развитие, а авторът се превръща в свят, който създава светове от идеи.

 

Макар този философски проект да изследва автора в контекста на западноевропейската традиция, в него се поставя проблема за самостойността на творческата екзистенция.

Но самостойността на творческата екзистенция бива разглеждана в тази философска теза не като нещо универсално, а като нещо самостойно. Защото универсални неща, що се отнася до човека и неговите познавателни способности, няма. Той притежава непреходни, изначални качества, които го владеят и въз основа на които успява да овладее (до известна степен) света около себе си и вътре в себе си.

Понятията за изкуство и естетика, отношението към автора, стилът на епохата и на автора, в частност, се променят с промяната в нагласата на обществото. Нуждата да се твори, да се развиват талант и въображение, нуждата от познание и самопознание, от самоусъвършенстване и признаване са неизменно съществуващи в измеренията на човешката душевност. Екзистенцията си остава нещо самостойно, рядко докосвано от бита, но често проникващо в трансцендентността на Битието. Това, че днес влагаме в понятията много повече нюанси и различаваме личност от индивид, автор от талантлив човек, означава, че са променени възприятията ни за явленията, но не и същността на самите явления. Отделният се явява като отделен, независимо от ролята му в обществения живот на епохата, към която принадлежи. Днес използваме понятия, непознати в по-ранните епохи и придаваме повече нюанси на съществуващите понятия, за да характеризираме явленията в света. Това показва промяна единствено в позицията на наблюдение и съждение, но не и в същността на наблюдаваното.

Стилът е подчинен на епохата и индивида трябва да се приспособява. Но изкуството е живо, то не търпи рамки и не случайно творците влияят на стила, формират го независимо и въпреки строгостта на каноните. То е само част от духовната култура, произведенията му – само част от материалната, но не произведенията на изкуството са Изкуството. Всъщност, то е единството между идея и произведение, както светът е единство между дух и материя, а познанието за обекта е единство между явление и понятие.

Чрез изкуството се полага хармонията между субекта и обективната действителност, а авторът е различен човек, неговата сетивност е друга. “При творци от най-висш ранг, като Бетовен или Рембранд, изостреното съзнание за реалност се свързва с отчуждаване от реалността”2Адорно, Т., “Естетическа теория”, С., 2002, стр. 25. Не умението му да твори е изкуството, а идейния му свят, неговата способност да гледа на света с други очи, да прозира в детайла по-дълбоко, да извежда обекта по-далеч от понятието за него и да обективизира трансценденталните напрежения (точно тези напрежения всеки човек усеща като неизразимото в непосредствеността на космичното).

Не нуждата от преодоляване на пространството, а осъзнаването й, е движещата сила на духа. Преодоляване на физическото пространство чрез пътешествието, на историческите граници чрез вярата, на вътрешните бариери чрез избора, на материята чрез волята. И най-сетне – преодоляване на границите между битие и дух чрез овладяване на вътрешните хоризонти. Не нуждата от сътворяване, а осъзнаването й, създава предпоставките за освобождаване от ограниченията на понятията чрез изразните средства на изкуството. Не да познаеш Абсолюта, не да проумееш Същността, а да се разтвориш като абсолютна стойност отвъд границите на безграничното. Именно в съзидателния акт, човешкото същество надскача физическите ограничения на духа, за да въплъти абстрактните си идеи в материя – посредник между собственото му съзнание и съзнанието на зрителя.

 

След еманципирането на личността от ролята й на масов човек, следва еманципирането на творческата екзистенция от ролята на изпълнител, от изискването да се подчинява на канона или да е обвързана с поръчителя. Свободния пазар на произведения на изобразителното изкуство се появява за първи път в Холандия през ХVІІ в., но романтиците са тези, които през ХVІІІ в. обявяват автора за автономен субект и поставят неговата гледна точка над обществения вкус. Това, което се заражда с романтизма и зародилия се успоредно с него реализъм, по-късно се превръща в същност на модерното изкуство. Изкуството вече не оповестява никакви абсолютни истини и никакви задължителни морални представи. То вече е не носител, а посредник на идеи. Неговата тематика обхваща противоречивите представи на действителността. То вече е личната позиция на автора.

В исторически план, изкуството е безкраен низ от пресъздаване на образи от действителността и стилизация на обекти, от подражание на традициите или тяхното отричане. Това, което са знаели древните хора за света около себе си е това, което са възприемали от него сетивно. Затова и изобразяването му е било подчинено на видимото3Освен в религиозното изкуство, където деформацията е израз на метафората и символиката, а не е решение на автора.. Модерните тенденции са за приближаване на изкуството от интерпретация на видимото към интерпретация на идейния свят.

 

Привидната деформация на предмета в съвременното изкуство, всъщност, е стремеж към реалистичното изобразяване на същността му.

Пол Сезан изказва твърдението, че “гледката включва гледащия”, т.е. образът винаги, съзнателно или не, бива изкривен от съзнанието на наблюдаващия.

Модерното изкуство отрича не “предходните приложения на художественото, както някога са направили стиловете, а традицията като такава”4Адорно, Теодор, “Естетическа теория”, София, Агата, 2002 г., стр. 42. Авангардът е насочен навътре – към вътрешните състояния и емоциите, а експериментите му са предимно в живописта, докато първите концептуални художници залагат основно на провокацията, манипулацията, експеримента, бунтувайки се срещу закостенялостта на обществените възприятия за това как да възприемаме изкуството. В началото, самите те, все още не открили това, което търсят, разграждат класическата система и се насочват навън – към премахването на границите и към обхващането на глобалното пространство. Пърформансът, акцията, хепънингът са израз на творческата свобода на автора, освободил се от формата, приписвана на произведението – чрез тях той може да се самоосъществи напълно свободно. Да изследва движението, времето, пространството, да извади картината от галерията и музиката от концертната зала и, влагайки ги в жеста на тялото, да проиграе мига и случайността 5Първите пърформанси не са били заснемани, за се покаже непосредствеността на вдъхновението, защото се залага единствено на импровизацията, за да бъдат изследвани процесите на въображението и случайните взаимовръзки на несъзнаваното чрез действие, от което ще остане само спомен.. Да дари на зрителя правото да съ-сътворява, да играе не с изразните средства, а с мисленето за изкуството, да превърне случайността в изкуство.

Заличаването на границите между отделните изкуства, между наука и изкуство, между философия и изкуство, между живот и изкуство, на практика не означава, че всичко е изкуство. Означава, че творецът се еманципира от ограниченията на различните изразни средства, за да достигне до пълната свобода на себеизразяването си. Означава, че днешните творци поставят пред себе си и пред публиката си въпроси за това що е изкуство, що е съществуване, що е живот. Означава, че творецът е вечно търсещият, че той е, който може да материализира внушенията си, за да достигне идеята му до емоционалността на зрителя, да предизвика и него да прогледне чрез материята на произведението, за да потърси това, което е отвъд него.

 

Вечни истини не съществуват – в същността си всяко повторение е ново начало, всяка култура усеща космичното според собствените си екзистенциални потребности, изгражда образа на света според своите способности, притежава историята си, според способите за самоосъществяване и оставя от себе си това, което следващите ще съзрат в наследството й. Традицията е фундамента на културата, а нейното проявление е в ритуала. Повторението на ритуала е не просто израз на идентичност, но и саморефлексия. В рамките на живота си, всеки човек проиграва културните модели, не за да ги научи, а за да осъществи себе си чрез тях. Всяка историческа личност, в последствие, се повтаря като екзистенциална възможност за по-късния човек. Всяка култура изживява собствените си етапи, но нейното застиване след зрелостта й не е умиране, а превръщането й в една възможна съдба. Развитието на културите в линейната последователност на историческото време, дава възможност на по-късните, идентифицирайки се с предишните, да се възприемат като тяхно следствие.

 

Цивилизация и култура са модерни понятия, но върху тях се крепи самоопределянето на западноевропейският човек именно като такъв.

Западноевропейският дух е вечно търсещият, незадоволеният от лесни обяснения и това е, което го кара да открива и преоткрива действителността във всички нейни посоки – необятността на вселената, насочеността на настоящето към вечността, корените на идентичността в миналото, дълбочината на душевността.

Макар и отречена, европоцентричната схема за хода на историята продължава да определя самочувствието на съвременния европеец като наследник на предшестващите го епохи, макар и не в духовно, а само в рационално отношение. Знанието за миналото обогатява и влияе върху формирането на настоящето. Познаването на традицията на преживени вече култури, не се натрупва в обществото като историческа памет, но спомага за преосмислянето на съвременността. Миналото винаги е изходната точка за формирането на съвременния дух и традиция.

Това, което най-добре характеризира цивилизацията като такава е уседналия живот, централизираната власт, елита като водеща прослойка. Това, което характеризира културата е жизнеността на духа, преживяването на ритуала като магичен акт, оказващ пряко влияние върху живота тук и сега. Когато ритуала и вярата се превърнат в традиция с ясно изразени канони, които се следват дословно, тогава културата се превръща в символ. Това е мигът, в който тя надживява жизнените си сили, за да се превърне в определение за самата себе си.

 

Основният стремеж на модерността е стремежът към универсализация. Тя следва просвещенските идеи с такъв ентусиазъм, че стремежът й към рационализация е това, което й пречи да обхване битието в цялата му пълнота. Това, което лесно би могло да се усвои от всеки народ, не е това, което може да ни определи, следователно не може да ни направи еднакви или подобни. Нещата, които ни характеризират са непреходни и не се влияят от прогреса и точно те са тези, които ни правят уникални. Осъзнавайки различността като основна човешка черта, постмодерността поставя на централно място индивидуалната автономия.

Постмодерните общества продължават тенденцията на модернизация, но отхвърляйки идеята за чиста рационалност, на нейно място остава усещането за празнота, което не може да бъде попълнено с предмодерните разбирания за морал, нито с автоматичното създаване на нова етика. Хората имат нужда от нещо ново, чрез което да вървят напред, но не могат и без традиция, която да очертава идентичността им. Модерността се хвърля твърде рязко към рационализма, отхвърляйки с лека ръка религиозността. В постмодерността се забелязва завръщане към религията, търсене на духовна опора в твърде материалния свят, в който живеем. Заради прекаленото универсализиране другостта се губи, но същото се случва и чрез прекалено индивидуализиране.

Модерността обезценява индивидуалността чрез стандартизация, а постмодерността я обезценява, издигайки всички индивидуалности като равностойни, като еднакво ценни.

Модерността е по-скоро нагласа, отколкото период в историята. Тя е тип отношение и към настоящето, и към себе си – извличане на вечното от преходното. Тенденция, свързана с прогреса на науката, с процеса на рационализация на живота, с овладяването на авторитетите (които по-късно биват разрушени от постмодерността за сметка на издигането на индивидуалността в култ, което, от своя страна, води до усета за липса, който е толкова характерен за глобализиращите се общества). Толерантността е каузата на модерността и заради това тя се стреми към стандартизиране на различията. Тя разбира социалното равенство не просто като еднакво третиране на различните, но и като възприемането им като еднакво ценни сами по себе си което, от своя страна разрушава йерархията на ценностите.

Това е предизвикателство пред модерния човек. Да се предостави на индивида право на избор не само по отношение на бита му, но и на неговото битие, на неговия Аз – това е най-висшата форма на свобода в едно общество. Но повече свобода означава и разширяване на сферата на заинтересованост на личността в посока от измеренията на собствения живот към съществуващото наоколо и към съществуването по принцип. Изборът означава носене на отговорност още преди да е направен той – отговорност не само към себе си, но и към другия, към общността, към Живота. Да поставим Другия до нас, като равнопоставено съществуване, без да обезценяваме самосъзнанието като критерий за мястото на индивида в обществото.

Днес, в ерата на комуникациите и глобализацията този въпрос е още по-наболял. Обществото вече не е затворено в рамките на една култура, напротив – днес говорим за глобално общество и за мултикултурен свят. Появата на Интернет не само улеснява общуването между хората, не просто премахва пространствените ограничения между тях, но и прехвърля в себе си всеки аспект на общественото устройство. Глобалната мрежа е един нов свят – но си остава човешки свят и за него е характерно всичко, което е характерно за човешката същност, за устройството на неговия свят, за способността и нуждата както от общуване, така и от анонимност. Интернет предлага пред потребителя всичко – но всичко, което може да се предложи от човека, стоящ от другата страна. Нуждата от общуване винаги е била една от основните човешки страни – просто през вековете начините за комуникация се променят.

Във всички епохи, новите открития са давали нови хоризонти за откривателство пред творците. Компютърът е нов инструмент в ръцете на хората на изкуството, Интернет е новото им поле за изява.

Мястото на твореца в обществото се определя не от технологиите, а от духа на епохата. В предишни периоди изкуството би могло да бъде определено като национално, тъй като развитието на културите, е било насочено навътре към самоосъществяването на собствения потенциал. Народите са имали свой облик, в който, дори привнесените отвън влияния, са пречупвани през уникалния им светоглед. Наред с това винаги е съществувало личното изкуство на отделния автор, който съумява да интерпретира действителността, към която принадлежи през собствената си гледна точка, независимо от рамките, в които трябва да се вмества. Заставайки на глобалната платформа, авторът превръща изкуството си в част от света.

Изкуството винаги е съществувало на две нива – масово изкуство, което е достъпно за всеки човек и високо изкуство, което, в същността си, е елитарно. Винаги е имало маса творящи хора и шепа Творци, които биха могли да останат като пример за бъдещите поколения.

 

Промяната, която претърпява индивида в рамките на своя живот би могла да се разглежда като равностойна на промените, протичащи във Вселената. Времето е субективна величина, зависеща от позицията на възприемащия (и то само, ако той е в състояние да си състави представа за време). Историческото време е линейно, а повторението в него се разкрива само пред онзи, който го предполага. Това, че възприемаме историята като вечно повторение се дължи на това, че обекта на нашите изследвания е винаги един и същи. Доколкото нравите през вековете се менят, доколкото знанието и предаваният през поколенията опит ни поставят една стъпка по-напред, дотолкова има разлики в онова, което откриваме като следствие от търсенията си. Но, в същността си, резултатите винаги са подобни – защото това, което изследваме е същото, което са изследвали предците ни и което ще изследват децата ни.

Това, което намираме винаги е същото, което сме предпоставили – в себе си, около себе си, в пространството, в небитието, във времето, за вечността. Това, което търси творецът е Идеята. Той я носи в себе си, превъплъщава се чрез нея, влагайки себе си в материята. Материя, от която е съставен самият той, но и, от която търси освобождение окриленият му от фантазията дух. Модерният творец е снел от себе си задължението да предава идеите си така, че да бъдат общодостъпни. Той си е извоювал свободата да бъде себе си, да пресътворява, проиграва, да експериментира с възможностите и въображението си. Той е достигнал отвъд пространството на човешкото съзнание, за да се слее с Безвремието. Той е единственият, чиито търсения не се изчерпват с човешкото. Той не търси – той открива и преоткрива света, такъв, какъвто е, за да го пресътвори такъв, какъвто би могъл да бъде.

Или да не бъде!

 

Любомира Попова Fineluart
2009 г.
прочетете целия текст (pdf)
вижте Измерения – маслена картина »

Текстът е публикуван в Списание Виртуална култура (ISSN:13139975), брой 5, 11.07.2011г.

Коментирайте